Знаете ли,че в Хвърковата чета на Бенковски е имало жена

Знаете ли че, в Хвърковата чета на Бенковски е имало и жена?

За четата е писано много, но малцина знаят, че в четата заедно с мъжете се сражава и жена – Мария Ангелова.

Наричат я още Йонка, Нона, Мария-Нона. От Пазарджик. Според изследователи тя е родена през 1857 г. и неин баща е Ангел Абаджи – човек, отдаден на делото и близък с комитетските дейци в града.
Учител на Мария е Иван Соколов – и той предан на идеята и много активен в тайните работи по въстанието. Тъй че, щом става дума за момичето, поговорката „Крушата не пада по-далеч от дървото“ е точно на място.

Още повече, че Мария, не само участва дейно в подготовката, но приобщава и други момичета от града. Всички са насочвани какво да правят от комитета, като на Мария, макар и едва 16-годишна, е възложено да препуска на кон до комитетите в Пловдив, Хасково и Белово и да поддържа връзка между организациите.

После тя постъпва на служба при братя Консулови – те ръководят строителството на Барон-Хиршовата железница Белово – Ихтиман. Това е времето, когато железницата става най-значимият транспорт в света и започва да си пробива бързо път и в земите на твърде изостаналата от Европа Османска империя.
На строежа има цяла колония работници от всякакви националности. Също далматинци. Тя се запознава и влюбва с един от тях – Иван Сутич (Шутич) от Дубровник. Заживяват заедно, създават семейство и се настаняват в Белово.

Чужденците са млади хора, интелигентни, начетени, със свободолюбив дух. Не само съчувстват на българите заради злощастната им съдба, но подпомагат и зараждащото се у тях стремление да отхвърлят робството и да уреждат на земите си модерна държава.

Чешкият инженер Владимир Сис, е очарован от българското момиче и го описва в спомените си, публикувани през 1921 г. в списание „Чешки обзор“:
„Нона притежаваше прекрасен глас – мек, звучен, топъл. Обичаше да пее. Нозете й едва докосваха земята. На матовото й лице светеха лъчезарни очи, подобно планински езера, които менят цвета си при промяна на душевните преживявания. Кестенявата й коса беше събрана като лунен сърп…“

Беловци разправят , че през април 1876 г. пристига Георги Бенковски с Хвърковатата чета. Българските юнаци са посрещнати с големи почести и четата спира пред къщата на свещеник Михаил Радулов – председател на местния революционен комитет. Войводата и неколцина от неговите момчета са поканени на закуска в къщата на Иван Сутич. Там домакинът ги запознава с 18-годишната си съпруга. После изненадващо моли двамата с нея да бъдат приети в четата.

Възхитени от ентусиазма на българката и Иван Сутич, към конницата се присъединяват: трима италианци, двама немци, четирима французи и споменатите по-горе далматинци – седем мъже.

„Запиши, че днес, 27 априлий, към нашата чета се присъединява и госпожата на Ивана Сутича – Мария Ангелова, родом наша българка, на която името ще остане записано в историята!“ – заповядва Бенковски на летописеца на Априлското въстание Захарий Стоянов и той изпълнява повелята на войводата.

Семейство Сутич участва в сраженията при селата Мечка, Поибрене и Стрелча. Щом четниците се отправят за Панагюрище, Мария вижда, че турците напират отвсякъде и въстаниците на много места са сломени. Но въпреки това тя проявява нечувана храброст в преодоляването на трудностите по пътя, когато четата се изтегля и непрекъснато е преследвана от потери.

В своите знаменити „Записки по българските въстания“ Захарий Стоянов описва как за зла беда върху въстаниците, изгорили сами къщите си, сякаш да се отрекат от всичко земно, и укрепили се високо в планината, върху тях се изсипва в продължение на няколко дни леден дъжд и… сняг. Мокри до кости, обезверени, съсипани, те са преследвани и разбити от техните поробители. След сражение между село Липян и Тетевен турците залавят Мария с неколцина от четниците. Двамата с мъжа й са отведени в Черната джамия в София и там ги чакат страшни изпитания: унижения, побои, мъчения, опити Мария да бъде потурчена.

Имат късмет: чуждото поданство и най-вече пламенното застъпничество на неколцина чужди консули натежават на везните и двамата са освободени. За съжаление скоро Иван Сутич умира и Мария остава вдовица без средства за преживяване.

След време получава малка пенсия. През 1907 г. се омъжва повторно – за началник на поща в квартал „Кършияка“, Пловдив. Приема за свои двете деца на втория си съпруг – син Борис и дъщеря – Мара.
Умира през 1932 г. – незабравена от народа. За българите тя е единствената жена в Хвърковатата чета на Бенковски – героиня от Априлското въстание, легенда.

Мария Сутич