Вдъхновяващ разказ за кармата

За това как нашите постъпки и действия наистина имат значение.
Анна Валериевна почина достатъчно спокойно. Инсулт, настъпил по време на сън и като се събуди, тя вече не беше в леглото си, а в просторна стая с много други хора, които както и тя, очакваха да видят нещо по-различно. Провирайки се сред хората и ориентирайки се кое къде е, Анна Валериевна достигна до голямо справочно бюро, което работеше в обратен ред – вместо да приема или пропуска навътре, то всъщност пускаше навън. И първо я върнаха от там обратно на опашката, след това към изхода и чак на третия път (за истинско удовлетворение на Анна Валериевна, защото кой иска да се занимава с такива бюрократи) чиновникът си направи труда да я набере в базата данни и съобщи:

– Ето разпечатка на кармата ви, третото гише вдясно зад левия ъгъл – ще получите пълен комплект. После ще продължите. Следващият, моля.

Анна Валериевна послушно взе разпечатката, нищо не разбра в нея и тръгна в указаната ѝ посока.

– Кармата, моля! – Анна Валериевна подскочи от изненада.

– К-кармата?

– А вие можете ли да дадете нещо друго? – цинично се поинтересуваха зад гишето и буквално изтръгнаха от ръцете на Ана Валериевна разпечатката.

– Така, кармата ви, да си кажем направо, не е цвете за мирисане. Няма да спечелите много с такава карма.

– Аз не искам да печеля нищо – изплашено продума Анна.

– Всички така казвате – отместиха очи от нея и продължиха, – за вашият брой събрани точки можете да си купите 138 земни години човешки живот, 200 години птичи или 300 години под формата на дърво или камък. Съветвам ви камък. Дърветата понякога се случва да ги отсекат.

– Сто трийсет и осем… – започна Анна Валериевна, но отново я отрязаха.

– Именно, точно сто тридесет и осем години стандартни и незабележителен живот, обикновен външен вид и без никакви необичайности.

– А ако е с необичайности?… Аз ей така, за всеки случай… питам…

– Е, изберете сама. Необичайностите взаимат много. Талант – 40 години от живота, богатството – в зависимост от размера, брак, честно да ви кажа, половината живот загробва. Деца – за едно по 15… Вие деца ли искате?

– Не… тоест да… две… не, три…

– Ще решите ли вече.

– Брак, три деца, талант, богатство и малко по света да попътувам! – на един дъх изтърси Анна Валериевна, трескаво спомняйки си какво още не ѝ е стигало в живота, – и красота!

– Устата не е глупава! – хмъкнаха зад гишето, – а сега, скъпа Анна Валериевна, дайте да изчислим. Бракът – това са 64 години, остават 64. Три деца – още минус 45. Остават 19. Талант, да речем, че не е от световен мащаб, а така на регионално, местно ниво, ами трябват 20 години. А богатството е 20 години минимум. По-добре беше предишния живот да живеете, не ви стигат години.

– А, вижте… – облиза устна Анна Валериевна, – ако нищо…

– Е, ако нищо, то 138 години ще живеете в едно тясно апартаментче, достатъчно за един човек и при здравословен начин на живот следващият път ще имате достатъчно за повече години карма – отрязаха Анна Валериевна.

– И нищо не може да се направи?

– Е, защо пък, нека да видим? – смекчиха тон зад гишето, – ние можем да ви организираме трудно детство – тогава ще ви се освободят 10 години. Може бракът да се направи по-късно – тогава той няма да обхване половината живот. Ако има развод – още един кредит ще се появи, а ако съпругът ви е сатрап (деспот), то може би и талант в световен мащаб ще можем да окомплектоваме.

– Да, но това е грабеж…

– Лоша свекърва също хубаво почиства кармата, – игнорираха нейното възмущение и продължиха, – може да ви добавим пияна акушерка и инвалидност от детството. А ако желаете…

– Не, не желая! – Анна Валериевна се опита да вземе в свои ръце контрола над ситуацията. – За мен, моля, две деца, бракът някак за 40 години по текущия курс, талантът нека регионален да бъде, но и богатство, но колкото да пътувам, не повече.

– Това ли е всичко? Красота не искате ли да сложим? Остават ви още 50 години… не? Тогава комплектовам… – момичето зад гишето извади чаша и започна да изсипва в нея прахчета в различни цветове, мърморейки си под носа: „бракът четиридесет години, да има деца – два броя да има, талант… талант… да видим, ето може би така, пари… тук, а останалата част от мъжа още… И това е всичко!“

Анна Валериевна недоверчиво се вторачи в половинлитровата чаша, изпълнена с цветен пясък, която ѝ подадоха от гишето.

– А ако, да речем, не си използвам таланта, по-дълго ли ще живея?

– Как ще живеете – това си е ваш проблем. Поръчката ви е опакована, разредете с вода и изпийте. Стоките са опаковани, на връщане и размяна не подлежат! Ако си купите палто и не го носите – това вече си е ваш проблем.

– А…

– Фактура, уверявам ви, не ви е нужна.

– А…

– И какво всички вие „А“, та „А“! Съдбата сте си избрали вие, предпоставките ние сме ви ги смесили, всичко останало е във вашите ръце. Диспенсърът за вода е зад ъгъла. Следващият, моля!

Последното нещо, което успя да си помисли Анна Валериевна преди собственото си раждане, беше: „Уж всичко е с моето знание и разрешение, а имам такова усещане, сякаш все пак са ме излъгали“. Макар че, мимолетната искра в нейния мозък проблясна и успя да се превърне в мисълта за това, че ще ѝ бъде интересно как ли ще я кръстят.