Хората от България ни помагат, моля, нека Ви помогна!

Стояхме на терасата, когато се чу силен и някак нахален клаксон, веднага скочихме, все пак при нас живеят над 30 деца, има и няколко коли, но беше друго – възрастна баба буташе инвалидна количка, която ползваше за да събира отпадъци от кофите за смет, с които да се прехранва, по-късно разбрахме, че количката е на нейното внуче, дете с увреждания…

И нетърпелив шофьор нервно свиреше, защото не може да мине с лъскавата си кола.Докато се осъзная как да реагирам…

Елена вече тичаше надолу по стълбите и излезе на улицата, отиде при бабата и започна да говори с нея, да държи ръцете ѝ, чувах само части от фрази „моля, кажете как да Ви помогна, от какво имате нужда“ и „срам ме е, бабиното, срам ме е…“, а после „но моля, ние имаме всичко, хората от България ни помагат, моля, нека Ви помогна, моля влезте, изчакайте ме, сега ще…Ви донеса..“.

И Елена изчезна навътре.Бабата е пенсионер, дъщеря ѝ работи нископлатена работа, има детенце с увреждания, бащата е избягал, парите не стигат, особено сега зимата, с големите сметки. Бабата е умна, добра, възпитана, изоставена от България, както и внучето ѝ.

Мечтае да отиде някъде до Пловдив – в манастир ли, църква ли, тя знае къде, където някой казал, че стават чудеса. Но детето е в количка не може с влак или автобус, трябва с кола…Това го разбирам после.Когато Елена се върна говориха много с бабата, май плакаха и двете и то си е за плач…

Бабата получи голяма торба с храна и други неща, отделно още малко, но получи много повече, получи подкрепа, приятелски разговор, съпричастност, надежда, че има добро и добри Хора, че не е изоставена от всички, така тази храна за 50-тина лева за нея значеше много, тя ѝ донесе усмивка, сълзи от радост и надежда!

Дори надежда, че ще измислим как детенцето да отиде на това свято място до Пловдив, а с това и надежда, че всичко може да се оправи. Елена и бабата се разделиха с уговорката бабата да дойде пак, за храна, за помощ, за подкрепа и да се мисли как да се отиде до Пловдив, да се търси там онази бяла лястовица, дето „все по теля, все по теля“ може да я има някъде и извън творчеството на Йовков.

А за мен тази бяла лястовица днес бе Elena (която всички наричат Альона). Елена пристигна в България на 9-ти март, тя е бесарабска българка, която живее с детето си в ПРЕГРЪДКИ ОТ БЪЛГАРИЯ .

Елена често казва, че „не може да повярва колко добри са хората в България, как е възможно толкова хора да помагат на непознати деца и майки, избягали от войната и как сме обърнали представата ѝ за света“, но ето как не може да повярва, а го прави, същото, за тази българска, непозната за нея баба…

Дали от преживяната болка, дали защото го вижда към себе си, или защото винаги е била такава – не знам, но Елена е пример колко малко е нужно, за да си усмивката, надеждата и бялата лястовица за някой.Правете и Вие добро, има нужда от много добро, в този несъвършен свят!

Разказано от свидетел на тази човещина: Nikola Rahnev

Стояхме на терасата, когато се чу силен и някак нахален клаксон, веднага скочихме, все пак при нас живеят над 30 деца,…

Posted by Гората.бг on Sunday, April 10, 2022