Поиграха си с него и го върнаха обратно в дома-

Малкият Йордан е израснал в детски дом. Собствената му майка се е отказала от него още в болницата. По онова време бездетна семейна двойка, които дълго време мечтали за деца, решили да осиновят Данчо. Семейството бързо попълнило всички необходими документи и отвело детето у дома. И ако мама Таня от все сърце се привързала към бебето (въпреки че не изпитвала особени майчински чувства към него), то бащата Никола не харесал малкото момче. Три години по-късно Таня забременяла и те решили да се откажат от осиновения си син.

В очакване на собственото си дете, Таня и Никола били на седмото небе от радост и в този малък семеен свят нямало място за Данчо. Никола, който така или иначе никога не беше обичал момчето, започнал да вдига ръка срещу него. Биел го без повод и с повод. В резултат на побоищата от стрес и постоянен страх момчето се напишквало в гащите. А това накарало осиновителите му да го малтретират все по-често.

И така тези бъдещи родители взели решение да върнат Данчо обратно в сиропиталището. Те просто си бяха поиграли с него за собствено удоволствие и вече нямаха нужда от детето. Двамата написаха отказ и случаят им стигна до мен. Аз бях съдията по това дело и с чиста съвест им отнех родителските права. След процеса Тоня казала на момчето, че ще бъде отведен в друга къща, в която от сега нататък ще живее. После спокойно си тръгна, без да се обърне и заплаче за Данчо.

Всъщност тя беше непреклонна в решението си: щеше да има собствен син и нямаше нужда от чуждо момче. Не можеш да обясниш на тригодишно дете какво се е случило. За едно дете да остане без майка е трагедия, крахът на света. Не можеш да кажеш на детето, че майка му го е напуснала, детският малък мозък не е в състояние да разбере това. А нещастното момченце беше изоставяно два пъти. Гледайки мъката на Данчо, аз, съдията, която се беше сблъсквала с какво ли не през практиката си, се разплаках.

Когато Таня и Никола си тръгнаха, аз се приближих до жената от органите по настойничество, която също не можеше да сдържи сълзите си, и казах, че ще го взема у дома. Бях твърдо решила да осиновя Йордан и той никога повече да не опознае страданието. Когато жената от настойничеството разбра за намерението ми, тя се усмихна щастливо.