Топ новини
Днес по радиото пак падна голям смях – политически „некоректен“ смях… Много смешно беше, че президентът Зеленски бил сравняван с крал Лир. Някакъв актьор, не много известен – пък изведнъж, крал – и не какъв да е крал, ами Лир. Никой не се смя с една друга фигура… Второстепенно ченге от КГБ, достигнало до върха на властта за да пази „семейството“ на предшественика си, но постепенно повярвало, че му се е паднала мисията да възстанови … славната руска империя, славната „евразийска цивилизация“…
Тази мисия е толкова важна, че в нейно име можеш да убиваш, да газиш, да изнудваш – както подобава на израстнал в лош градски квартал подонок. Но – днес смешен беше само Зеленски. Защото от комедиен актьор, драмата на Украйна го превърна в един успешен лидер – поне според мен… Смешно нещо тук не виждам, но те говорещите по радиото си знаят…
Много беше смешна и зачестилата употреба на думата „евроатлантически“. Глупаво било, безсъдържателно било, празна дума на празни говорещи хора… Аз между другото също не харесвам тази дума – тя смесва две доста различни едно от друго неща. Европейското – със своето многообразие и мъчителни метаморфози. И атлантическото – обединяващо Европа и Америка за да бъдат отбранявани и отстоявани определени политически принципи, ценности, институции и породеният от тях международен порядък на т.нар. Запад.
Европейското в съвременния си смисъл възникна тогава, когато видни фигури на Европа след края на Втората война разбраха, че ако Старият континент не излекува раните си, нанесени от двете гигантски кръвопролития, европейците нямат добро бъдеще в идващия след втората катастрофа свят. Така бе създаден европейският проект, който наскоро стана 70 годишен.
Атлантизмът като идея е убеждението, че Европа и Северна Америка имат обща културна и политическа идентичност, която трябва да защитават – ако се наложи – от своите противници. След като САЩ се превърнаха във водещата западна сила във втората половина на 20 век, а водещата източна сила – Съветският съюз не криеше апетитите си да подчини в рамките на своята империя западна Европа, след като бе подчинила източна, бе създадена отбранителната институция на североатлантическия свят като най-малък общ знаменател за защита от възможна атака на източния тоталитаризъм. Просто и ясно – като бял ден. Ама не – това бил диктатът на Америка… Е защо Америка не създаде НАТО в Азия или в южна Америка…?
След като Съветският съюз слезе от сцената на историята, източните европейци настойчиво почукаха на вратите на ЕС и на НАТО. ЕС им бе необходим като инструмент за развитие и обща идентичност (те вярваха, че такава съществува). НАТО бе необходим инструмент за защита тогава, когато Русия и – може би други източни авторитарни режими – се отърси от своята слабост и катастрофа и отново поиска да възстанови империята си. Това, между другото се случи – въпреки насмешките от западни либерали, че източните европейци са се побъркали на тема „комунизъм“ и „Русия“.
НАТО през 21 век се превърна от най-малък общ знаменател на сигурността на Запада в общоевропейска и североамериканска система за сигурност, основана върху общите ценности на демократичното общество и човешката свобода. Тези ценности, върху които един диктатор – откъдето и да идва – посяга веднага след като се окаже на власт. Европейските – и по-точно източноевропейските измерения на атлантизма създадоха и понятието за „евроатлантизъм“, което днес беше толкова смешно на един водещ радио анархист и една заслужила бунтарка – заслужила първо срещу „тоталитарните извращения“ на комунизма, а след това заслужила и за … други работи…
Какво означава атлантизмът – или ако щете „евроатлантизмът“ за България в днешния ден от гл. точка на нейния национален интерес? Ще се опитам да формулирам отговора в няколко прости за разбиране точки – хем да им бъде смешно и на по-простоватите адепти на антиатлантизма:
- България се намира на Балканите, където междунационалните съперничества са традиция и са създали понятието за „балканизация“. Тук има една голяма регионална сила с имперска традиция – Турция, която преживява сериозни метаморфози на своята политическа идентичност при управлението на президента Ердоган. В регионален контекст защитата – отбраната на националната сигурност би могла да се крепи върху два алтернативни избора. Първият – да бъдем толкова силни със своята национална армия, икономика, демография и социална мобилизация, че никой от съседите ни – или друг от близо и далеч – да не смее да посегне върху нашия суверенитет, ако не иска сериозно да си навреди. Вторият – да бъдем част от един международен отбранителен съюз, който защитава всеки свой член от нападение – но не толерира нападение на своите членове върху други държави.
- В определен смисъл, новата история на България е история на опитите за съществуване на независима българска държава, която да не бъде включена във васална форма към руската империя. Известни са опитите за „задунайска губерния“ от края на 19 век, присъединяването на България към Централните сили през Първата война, за да не бъде „всмукана“ в гигантския руски имперски проект „от Константинопол до центъра на Европа“. Известни са пораженията, които България търпи от московския Коминтерн – септемврийския метеж, атентата срещу Св. Неделя, „Соболевата акция“ и т.н. През втората половина на 20 век България нямаше проблеми със сигурността – тя бе включена като безропотна територия и колониален сателит на съветската империя и не се намесваше нито във външните, нито във вътрешните си работи.
- След края на съветската империя България положи усилия да стане част от ЕС и НАТО – и забележителното е, че успя. Това членство обаче остана твърде повърхностно, просто защото водещата сила на българския управленски елит, посткомунистическата олигархия, запази ключови отношения, зависимости и подчиненост спрямо постсъветската руска олигархия. Особено значими бяха тези отношения на подчиненост в енергетиката, в корупцията по високите етажи на властта и в системната антиевропейска и антидемократична пропаганда, идваща от Москва.
- Като член на ЕС България трябваше да приведе институциите си в съответствие със стандартите на европейските страни. Но не можеше да го направи, защото колониалната система на руския олигархичен интерес и българските й партньори бяха заинтересовани от много по-слаби и компрометирани институции. Като член на НАТО България трябваше да промени структурата на армията си и да придобие оръжие и технологии, които да направят националната й отбрана съвместима с тази на другите атлантически партньори. Руско-българската олигархия не желаеше това. По-печелившо бе да се крадат парите за отбрана, да се ремонтират старите съветски самолети през няколко години в Русия и пак да се крадат 2/3 от парите за ремонта. Беше желателно – за руските интереси в България – страната ни да не притежава ефективна отбранителна система – армия, оръжия, висок боен дух и ценности на принадлежност към западния свят. За да може в един удобен момент Москва отново да прибере България под „крилото си“ – като безмълвен и послушен сателит.
- Всичко това оформи едно статукво, което в продължение на десетилетия търпяха и българите, и западните им партньори. Докато не започна агресията на Кремъл срещу Украйна. Стана безпощадно ясно, че Русия е изоставила напълно идеята за сътрудничество с Европа и Запада и се стреми да възроди империята си СРЕЩУ Запада. Един успех на Путин срещу Украйна неизбежно би означавал последващи агресии срешу съседите на Украйна на запад и на юг. Защитата на Украйна се оказа в прекия смисъл на думата защита на Европа срещу неизбежно и драматично предизвикателство към нейната сигурност, идващо от Москва.
- Общият интерес – на европейската и на атлантическата общност е да се помогне на Украйна с оръжие и всяка друга подкрепа, защото воювайки Киев отбранява както себе си, така и западните си съседи. Проява на европейска и атлантическа солидарност е да се дава на Украйна оръжие, храна, подслон на бежанци, политическа подкрепа. Къде сме ние? Смеещите се подигравчии на „евроатлантизма“ да отговорят къде сме ние – и защо сме там? Разбира се – защото отново трябва да посрещаме с хляб и сол кремълските орди, които разориха България през втората половина на 20 век?
- През 90-те години либералният консенсус щастливо прогнозираше един глобален свят, в който „традиционните“ войни са изчезнали. 20 години по-късно светът е друг – отново „традиционен“. Необходима ти е силна, добре въоръжена армия, която да направи рисковете за евентуален агресор максимално високи. Малките страни нямат големи отбранителни способности. Затова се сдружават – в европейско и атлантическо партньорство, за да ги придобият. Но унизително и безчестно е да разчиташ на своите партньори да те пазят, докато ти „връткаш“ едни пари за ремонт на съветски търалясници с приятелчетата ти – мошеници от Москва. Това означава „евроатлантизъм“ – да се откажеш от далаверата с московските мошеници, които гледат как отново да ти извият врата по съветски образец, и да внесеш достойния си принос в общата отбрана със своите партньори. Това, в крайна сметка е „евроатлантизъм“.
- „Евроатлантизъм“ също е и разбирането, че за да осигуриш националната си сигурност в партньорство, трябва да се постараеш да предадещ принципите и ценностите на това партньорство като необходимо условие за собствената ти независимост и отбрана на своите млади поколения, на кадетите във военните училища, на студентите и на интелектуалците. Това е необходимо за да създаваш просветено обществено мнение за национален интерес, обществена отговорност и гаранции за човешка свобода. Смешно, много смешно, нали?
Огнян Минчев,фейсбук
